On the road ...

В едно свое прочуто есе Херман Брох за пръв път споменава понятието кич. Според него, кичът не е само произведение на лошия вкус в духа на панаирджийското изкуство. Той е позиция, манталитет, нещо наподобяващо изкуството, и то точно там, където се срещат безсмисленото и развлекателното. Брох дори смята, че в някакви дози кичът е необходим, защото освен че запълва някаква празнина сред една част от публиката, той очертава още по-ясно границите на истинското изкуство.
Животът на българина сякаш винаги е бил един отчаян опит да разбере неразбираемото, ирационалното и непредвидимото в битието му, за да си изгради някаква философия на оцеляването. Минавайки през различни културно-исторически периоди, той сякаш не може да се изтръгне от своето трагично време, и като че обитава един свят, който постоянно се разпада.
Може би затова един виден наш психиатър казва, че българинът винаги е живял като симулант. Това поведение произлиза от житейският му опит, от натрупаното лично познание в контекста на оцеляването. Не че той е оригинален и неповторим в концепциите си за това, как най-добре се симулира, но със сигурност е дал някои неоспорими образци в световната симулация.
„Всички желания на човека за безсмъртие, съдържат винаги нещо от силния стремеж за оцеляване. Човек иска не само да съществува винаги, той иска да съществува, когато другите вече ги няма”. Това са думи на Канети, и те са общовалидни за всяка точка на планетата. Защо българинът да прави изключение. Когато една източна империя нахлу в малка България и наложи тоталитарен режим, възможностите за избор не бяха Бог знае колко. Да приемеш новите обстоятелства симулирайки, или да се противопоставиш — което в най-добрия случай ти осигуряваше дълъг престой в лагер, а после те чакаше съсипан живот.
И започна дългото, голямо симулиране. Българинът се преструваше, че вярва в идеите на комунизма. Записваше се в редиците на БКП, в разни низови и браншови организации, пишеше си фалшиви автобиографии, ръкопляскаше и викаше осанна на нискочели партийни величия, превръщайки се в клакьор на посредственото, уродливото и безличното. Тогава, докато е ръкопляскал, дори не е подозирал, че жестоката цена на този театър ще платят децата му и самия той. Вече два милиона млади българи напуснаха страната на ръкоплясканията, страната на манифестациите и на всеобщия възторг. Напускаха страната на фалшивия социализъм, на прогресивните семейства, на духовата музика и идеологическият кич.
Тази продължила тъй дълго симулация, превърна българина в гротеска, в същество живеещо в някаква изкривена шизофренична нормалност. Когато дълго време ти се налага да живееш с маска, идва момент в който се превръщаш в самата маска. Границите между нормалното и безумното стават незабележими, когато безумието и деградацията са завладели целият обществен пейзаж. Плачещият за партийния си вожд гражданин на Северна Корея, едва ли би попитал колегата до себе си, защо и той така тежко ридае. Бездушието и жестокостта на външните обществени явления нарушават целостта на вътрешния свят, водят до катастрофално нарушено нормално поведение.
Всички сме виждали как някой застрашени насекоми се правят на умрели, докато опасността премине. Падат бездиханни и не показват никакви признаци на живот. Дори и да ги вземеш в ръка те не трепват. В момента в който ги захвърлиш и оставиш на мира, те хукват и изчезват в храсталака. Така живя половин век българина. Когато си лишен от правото на избор това винаги те извежда вън от нормалността. Лъвовете не се правят на умрели, когато са застрашени. При опасност те са по-живи от всякога. Борят се и ако загинат смъртта им е истинска…
Същият този наш виден психиатър пише, че в България имало провал на политическите елити. Но дали това са елити и откъде идват те. От страната на насекомите, или от страната на лъвовете.
Във всяко племе, общество или общност, има хора със специални качества придобити или дадени им по рождение. Поради своя талант, мъдрост, смелост или богатство, те натрупват един естествен авторитет, печелят всеобщо доверие и уважение. В посткомунистическа България новите „политически елити” са продължение на старите „политически елити”, те са техни издънки, синове, дъщери и внуци. Та нима човек като довчерашният президент Г. П. може да бъде причислен към политическият елит. Та той идва от идеологическата пустиня на комунизма. А пустинята не може да роди роза. Попитан в едно интервю какво мисли за президента Г. П., покойният вече проф. И. С. отговаря следното: „Г. П. е едно преуспяло нищожество, което изплува използвайки конюнктурата. Само вижте откъде тръгва неговата генеалогия. Той идва от института за история на БКП. И второ, той се гордее, че в продължение на 20 години се е занимавал… знаете ли с кой мислител? С Д. Б.! Такова скудоумие!”
Не е имало провал на политическите елити. Просто не е имало такива елити. Нито политически, нито икономически. Вижте как изглеждат съвременните богаташи. Техните антропология и поведение рисуват най-точния образ на постсоциалистическите мутации, където бързото забогатяване, безогледното нарушаването на нормите и законите създаде уродлив идеал на успелия човек. Изглежда че така ще изглежда политическата антропология на Югоизточна Европа поне още едно поколение. Тези „елити” произхождат от корена на бившата комунистическа номенклатура примесени с бивши ченгета от ДС, мафиоти, ДДС-измамници и бивши спортисти. Просташкия лукс и демонстративното харчене на фона на чалга-културата създаде едни поведенчески парадигми в които попадат и млади хора. Дванадесет годишни момичета се обличат и гримират тежко като тридесетгодишни проститутки. Катерина Гел от Института по етнология към Мюнхенския университет пише анализ озаглавен ”Чалга-културата като култура на българските елити”. В анализа си Катерина Гел заключава: „Целта ми е да покажа кое е доминиращото в българското общество, не какво има в него изобщо. За съжаление интелектуалците не са доминиращите…”
Чалга културата започва да заема все по-огромни място в публичното пространство. Тази смесица от вулгарност, простащина повърхностност, заля като мощно цунами преса, телевизия и клубове. Националната телевизия и кабеларките започнаха да легитимират мощно избуялата простащина, да я превръщат в етно-индификатор. Скъпият автомобил, луксозните дрехи агресивния сексапил се превръщат в модел на реализирания човек. Телевизионните реклами са за същия този човек. От екрана ни заливат с интимни части, дини, мастика, запотени тела в близост до задника на Азис. Зад отблъскващата и нечистоплътна демонстрация на луксозен начин на живот стои тарикатът, пичът, татуираният до ушите простак, който кара скъп мерцедес и успешно живее извън правилата. Наблюдавайки цялата тази ориенталска воня, етноложката Р. И. пише за „културния избор на Изтока” и за „самоориентализация”.
Основните внушения на чалга културата са свързани с бързото забогатяване, бързото влизане в политиката, безпардонното налагане на личния интерес, връзките, далаверата, като напълно се неглижира личната отговорност. Източниците на това богатство по правило тънат в мъгла. От тези среди излизат чалга политиците със своите антизападни и антиевропейски настроения. Водещи журналисти канят на напоителни интервюта бивши борци с размазани уши и несметни богатства, за да ни говорят за политика, морал и пазарна икономика. Чалга културата и чалга политиката стигнаха до там, че хора от ъндърграунда започнаха да учредяват политически партии. Откровени мафиоти, станали известни от улични престрелки и мутренски боеве, учредяват политически партии. Зад гърбовете им се вижда националния флаг, знамето на ЕС, свири националния химн, после следват прегръдки, целувки, подаряват се огромни и скъпи икони, следват интервюта. По един естествен балкански начин, никой от журналистите не се сеща да попита тези хора, откъде идва богатството им.
Когато питат същата тази д-р Катерина Гел, кои са елитите въплъщаващи чалга културата в България, тя отговаря че е достатъчно да отворим вестниците или да пуснем телевизора, за да ги намерим. Това са политици, артисти, бизнесмени, журналисти които могат да се видят как играят кючек в „елитните” заведения на чалга културата.
Телевизионният екран е превзет сякаш завинаги от момичета с големи, фалшиви гърди и мозък на колибри, които канят в предаванията си други момичета с още по- големи гърди и същите мозъци на колибри за интервюта. Млади и стари чалга-певици ни говорят за „своя творчески път”, за „своите фенове”, за „култови заведения”, за „свои култови песни” изпълнявани във „ВИП заведения”. Абонирани за тези предавания, разните Анелии, Галени, Бианки, Нелини и Марии постоянно ни облъчват с техните житейски прозрения, разказват ни мизерните си биографии в които неизменно присъстват новобогаташи с наднормено самочувствие. Телевизионният ефир се е превърнал и в огромна помийна яма, в която цялото национално празнодумие и нищета, всички медийни буламачи се изсипват върху главите на нещастните зрителите, очертавайки и оцветявайки една нова културна карта на България – тази на тоталния кич, близък до сумрачните периферии на развиващият се свят.
В кича има нещо приспивно и упояващо, тъй като той е по-близо до подръчното, битовото и ситуативното. Там нямаш нужда от размисъл, от дълбинно вникване в съдържанието. Чалгата представлява еклектика от фолклорни и ориенталски звуци, в която телесно-сексуалните внушения вървят успоредно с материалното изобилие. Това е култура на настоящето, на момента, на леката приятна болка в слабините, на щастливия миг който веднага ти ”бърка в душата”. Това е мястото, където можеш да изконсумираш, да изчукаш и подлъжеш света, с мераците и патоса на някой Кондьо или Мария. Затова се търси силният момент, разбитото сърце, сапунените отношения, извънбрачното дете, прелъстеният и изоставеният. Всичко това на нивото на махленския хумор и прозрения в предавания като „Сладко отмъщение”, „Море от любов”. Заедно с ориенталските сериали, постоянно вървят предавания в които се канят общоизвестни мутри, за да проследим техният жизнен път и гражданска еволюция.
Естествено върхът на наглата посредственост и развихреният кич, показващ героите на нашето време, е „Шоуто на Слави”. Самият водещ всяка вечер излиза с космическо самочувствие и мутренска походка на сцената, за да ни представи следващата простовата чалга изпълнителка, говорейки за нея като за Лайза Минели. После тържествено ще я покани да изпее песен с текст от типа на: „завържи ме, удари ме, късно е сега!” Хуморът на шоуто е отблъскващ, първосигнален, а когато е забъркан с някакви патриотични подправки, се превръща в едно от най-отвратителните и бездарни неща, показвани някога по българската телевизия.
Преживял симулация в тоталитарния комунистически кич, българинът се отдаде с патос на пазарния, консумативен, либерално демократичен кич. Тогава се преструваше, че вярва на герои със странни имена, като П. Т., М. Д., Тано Цолов… сега се учи как да успява с имена като Соса, Хлебарката, Пора, Румбата, Мортала, Хамстера, Големеца, Хришча и Лалугера.
Българинът винаги е живял с усещането че е прецакан. Така се е чувствал по времето на комунизма, така се чувства и сега. В основата на чалга културата стои внушението, че когато си прецакан, единственото спасение да излезеш от това положение е, когато сам ти прецакаш всички останали. Забелязва се една ре-феодализация, в която мутри и силови фигури, на практика владеят цели общини и области. Цар Киро в Катуница, Галеви в Дупница, Дон Цеци в Златица….Това е естествено продължение на червените олигархично-мутренски кланове. В парламента партийни лидери загубили за десети път избори в тази си позиция, продължават да стоят като аятоласи начело на партиите си в противовес на всякакви политически и европейски практики. Българският парламент наподобява Великата Лоя Джирга в Афганистан, където начело на партиите стоят несменяемите до смъртта си племенни старейшини.
Официално България е парламентарна република разположена в Европа. Територията ѝ се намира от 41°14′ до 44°13′ северна ширина и от 22°21′ до 28°36′ източна дължина. За справка Афганистан е някъде 34°31′ северна ширина 69°08′ източна дължина. Не зная дали разликата в източната дължина се оказва толкова фатална.
Според немската етноложка в основата на чалга-културата стоят комплекси, породени от сблъсъка ни със Запада. От една страна желание за европейска интеграция, от друга – чалга идентификация.
„Това се дължи на ужаса, появил се в момента, в който Европа стана конкретна, когато България видя колко много я дели от нея, и колко малко тази Европа я разбира и понася…”
Този ужас продължава и в момента, разбивайки по един абсурден начин всички онези отличителни духовни, интелектуални и емоционални черти, почиващи на традициите и вярванията на българския народ.

Браво на автора!!!!!!